вторник, 23 август 2011 г.

Малкото рилско трамбоване III

Ден 3 (3 август) - и настъпи разплох....

Сутринта на Якорудското нещата бяха малко по-ведри. Симпатично място, стига да стигнеш цял до него и без съдействието на ПСС. Много се зарадвах, че излизам от палатката. През нощта съм я била опънала върху някакво скалище.



Защурахме се около езерото, чакайки слънцето да понапече. Само като се сетех какво ни чака тоя ден и ми се искаше да съм някъде другаде. Трябваше да стигнем чак до х. Македония... като за десерт минем онова чудно било с Канарата, Павлев, Аладжа слап и прочие. Това било беше сред основните точки на прехода ни, но след мъченията от предишния ден - хич не ме привличаше. Пък и с тия грамадански раници... в общи линии си търсех оправдание да ме мързи и да мрънкам цял ден. По едно време се чу:

"Абе... колко ще е яко да се размажем на Вапските, a?" - нещо разумно и от Илия най-накрая.

"Я чакай да погледна нещо" - скочих и извадих жалките парчета от картата ми. В околностите над хижа Македония не се виждаше никакво подходящо място за палатки. То може и да има, но не ни се рискуваше да слизаме на сляпо и накрая да останем без вода. До самата хижа изобщо нямахме намерение да стигаме тоя ден.

Ми... речено-сторено. Намерихме си оправдание да идем на Вапските, от там все някак щяхме да се дотътрим през Семково до Добърско и после до Годлево.



Събрахме багажите и тръгнахме някак да се изнасяме от циркуса. Поне що-годе имахме идея тоя път накъде да вървим, то пък се оказа мега лесно. Трябваше да нахвърляме някоя и друга пирамидка, но не се сетихме навреме. Иначе видяхме една доста добре очертана пътека, но чак по склона на Суа Вапа.





До Вапските езера - лежерно влачене и мръхтеж. Позапряхме се на чешмата, където имаше някаква мега-гига група, после продължихме, чудейки се дали тоя път ще нацелим някаква пътека. По пътя имаше дисекция на мечо ако. След като го документирахме, Илия много смело го разръчка с една клечка. В следващия момент бяхме метър назад, някак не беше много яко като от него се показа животински прешлен.





Точно преди случайно да излезем на пътеката за Вапските една усойница ми изкара акъла, докато аз кротко си пищях, Вълка пък се спусна отзад да я издирва и снима. Тоя път даже клека беше съвсем културен и без никакви произшествия се свалихме на езерото. Алелуя! Не се загубихме нито веднъж!





Харесахме си една полянка, на която преди нас явно бяха вилнели рибари. Бяха оставили прилична кочина. Доста боклучак събрахме, освен това бяха рязали жив клек. Колкото и да го мразя и да смятам, че точно така съдба заслужава проклетото нещо - никак не е хубаво това... Из цялато рибарско сметище се въргаляше и една корда с кукичка. Илия вкара някакъв вманиачен поглед, сдоби се с шишенцето ми от аспирин, с въжетата за простор на Цецо, с някакъв бръмбъзлък и заяви, че ще вечеряме риба. Рибарските му мераци се охладиха още като с първото замятане отпрати "въдицата" насред езерото.





После настъпи мръхтеж и разплох, опънахме палатките и склада - бях дала старата си палатка на Цецо, но се оказа, че освен колците, сме загубили и въжетата миналото лято на Беглика, та го прибрах при мен. Синята кауфланд-ка стана склад за багажите. Опънахме и простора на един клек, а към нас се присъедини Христо от отсрещния бряг. Цялата вечер мина в игра на филми (къде успешно, къде не) и освобождаване на Вълчата раница от запасите ром...

Още от белмекенския дъжд си мечтаехме за следващия 4ти август, когато трябваше да се размазваме в хотелчето в Годлево, да се къпем и да не извършваме никакви физически усилия...

През погледа на Цецо

следва...

Няма коментари:

Публикуване на коментар