петък, 19 август 2011 г.

Голямото рилско трамбоване II

Ден 2 (2 август) - и няма край на шир и длъж...

Х. Белмекен рано сутрин... мокрото си беше още мокро, поне обувките що-годе бяха поизсъхнали. Илия забърка някакъв кус-кус, който според мнозинството бил много як. Малцинството, в лицето на мен и Оги, се мръщеше срещу канчетата.

Похапнахме, посъбрахме вещите (както се оказа не съвсем - някои лица се разделили с резервната си тениска), нагърбихме дисагите и газ нагоре. Станислав още от вечерта се чудеше дали да продължава, имаше сериозни проблеми с един крайник. В крайна сметка на първото изкачване го загубихме за каузата - върна се към Мордор. Жалко.





Останалите петима продължихме смело (аз смело пуфтейки и стенейки под дойчовското иго) нагоре. Покрай Сухия чал и опа - въженцеее! Там бях поизостанала малко от нинджите, но понабрах скорост по въжето на Сивричал. Голям кеф да подрипваш по скалите нагоре.

кравешка икебана





На Сивричал починахме малко из мъгелите и тръгнахме надолу към.. абе някъде там към нещо си. Едно голямо равно било, никъде нищо се не види от мъгли. Започнахме и разни групички да срещаме вече.



По едно време Райчо се показа, при това нацели джакпота - точно на една рекичка. Ооооо, я ми е ела, събухме опинците и нагазихме в реката. После изминахме има-няма и половин километър, преди да решим, че трябва да се яде. На Оги му се наложи да се върне до рекичката за вода.



След обяда всичко продължи все така еднообразно, целехме се в разклона за Заврачица, където да хванем Кайзеровия път към Грънчар. Скукааа, скука... за разнообразие се скрихме от Цецо в един окоп, но бялата шапка на Оги ни издаде.

А да, хижарят на Белмекен ни разправяше някакви врели-некипели, че до Грънчар били 14 часа. Може... зимата... и по билото... по Кайзеровия път не се връзват и 7.


На разклона за Грънчар вече се беше поизяснило, не достатъчно, че да видим билото, но пак беше по-добре. Кайзеровият път е доста готин, добре са се справили сръбските каторжници, евала. Ама и той може да досади в един момент. Дотолкова, че да направя плонж на равното и да забия нос в чакъла. Съдба! Нямаше как да си причиним изтезание по билото с целия товар, то имаше, ама откровено не ни се занимаваше.








Грънчар! БИРА! Бъдещи творчески планове - Якорудско езеро. Чекнахме картата - даааа, има пътека, проверих GPS-a - неее, няма пътека. Е, ще я намерим. Над Грънчар докопахме едно шорткътче и крещейки фалшиво Yesterday и Girl на Beatles излезнахме над въпросните езера. Там ударихме греда - където според картата имало пътека, в действителност имаше урва. Тръгнахме да търсим друг подстъп. Намерихме едно малко по-малко самоубийствено място и заслизахме. Илия и Вълка тръгнаха напред да видят как да се свалим до езерото, а аз, Цецо и Оги се мъкнехме зад тях. По едно време с Оги стигнахме до Вълка:
"Слиза ли се?"
"Слиза се"

Аха да тръгна след Огнян и зад мен се чу:
"Люси, насам! Илийката е тук и разправя, че от тук трябвало!"

Патка с патка! Все едно не ми беше ясно, че следването на Илия обикновено не води до нищо хубаво. Тръгнахме с Цецо след него по едни улеи надолу, от морена на морена, от морена на морена. По едно време Илия се връщаше да ми взима и раницата. Гадост абсолютна, но пак не беше кой знае колко кретенско. Най-накрая ни стана ясно, че сме в голяма грешка и слизане до Рибното езеро и от там връщане към горното е доста малоумно начинание. Все си мислех как другите двама вече отдавна са на брега и се чудят къде сме. Илия пък беше убеден, че са се утрепали някъде над езерото.

По едно време чух викове, значи наистина се бяха шашнали за нас. Покрещяхме си из циркуса и тръгнахме към тях. Втора грешка - пак тръгнах след Илия, той излази отнякъде между клека, мен ме домързя да се връщам по-нагоре, където изчадието беше по-рядко, ами тръгнах по него. Накрая се озовах в кафез от клек. Отдолу клек, отстрани клек, отгоре клек, доста просторен кафез, ама няма измъкване. За втори път бях на път да се разплача в планината, първия беше когато преди 4 години се наложи да се катеря право нагоре към Кончето. Изквичах там нещо и се насилих да изпълзя. След 5-10 минути бяхме при другите, а след още толкова и на езерото. Деба и клека скапан!



Вечерта просто бяхме щастливи, че сме цели тримцата, сигурно едно 2 часа се добирахме до проклетото езеро... Нинджи-скалолазки!

През погледа на Цецо


Следва...

4 коментара:

  1. Ако беше се качила по-нагоре щеше да лазиш по корем върху морени и хвойни, докато заобиколиш клека :)

    ОтговорИзтриване
  2. пак по-добре от "клетката на хамстера", където попаднах

    ОтговорИзтриване
  3. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване