сряда, 17 август 2011 г.

Голямото рилско трамбоване I

част 1 (1 август) - тежки раници и мокри кокошки

Неделя 31 юли, на прибиране от село забрах Цецо от гарата. Дадохме гръмък фалстарт на начинанието още преди да е почнало - в 77 ни докопаха контроли, а Заекът на Цецо беше крайно извънгабаритен. Каква поредна футболна драма, крясъци, заплахи... накрая ми писна и им хвърлих там десет кинта.

Вечерта вкъщи уж окончателно подредихме раниците. Като ги видяхме опрени на стената писнахме "Майкоооооу!", хванахме се за главите, извадихме всичко и дай сначала. Аз го гледах Дойчо и не исках и да си помислям, че ще се наложи да го нося на гърба си.



Ама се наложи, още на следващата сутрин. Събрахме се кварталната банда в 77 - аз, гостът Цецо, Оги и Илия, на гарата имахме среща с Вълка и Станислав. Комплектовахме се, взех си едно кафе и хукнах към влака, пет минути по-късно кафето ми беше по пода в коридора, а аз гледах тъпо. Ударно началo, така да се каже.


В град Костенец се помотахме докато дойде маршрутката за село Костенец, чичкото пък се оказа голям пич и ни закара чак до вили Костенец. Там имаше водопад, наречен.. изненада - Костенски! Нещо му бяха врътнали кранчето.



Почти веднага уцелихме пътеката и тръгнахме към х. Белмекен. Трябваше да я подминем и да разпъваме катуна на Сухото езеро. Илия пък се пънеше на някакви още по-далечни езера да ходим. Компромисно решихме, че ще вървим "нагоре", пък по някое време ще опънем палатките.

Пътят, който тръгва от летовището е прекалено досаден и полегат за моя вкус, но в случая беше добре дошъл. А да не говорим и че онова на гърба ми се опитваше да ме пресова. Не знам дали съм свалила килограми за целия преход, но вероятно съм се сплескала с няколко сантиметра. Останалите петима не изглеждаха по-щастливи и все някой охкаше. Успокоявахме се, че е първият ден и скоро ще свикнем с товара. Сигурно и на магаретата така им говорят.

Някъде, може би към средата на пътя, започна да пръска. Ми, нека, то е слабо... малко по-нагоре се предадохме и сложихме дъждобраните на раниците. Когато започна да си вали съвсем напоително облякохме и якетата. Като пристигнахме на отбивката към гората вече бяхме 5 мокри петела и една подсмърчаща мокра кокошка. Там пък се засякохме с дружина мургави събратя и съсестри, които бяха брали нещо. Боровинки сигурно, разменихме няколко приказки с единия, докато от гората изпълзяваше цялата му рода и комшиите. Не знам кое беше по-шашкащо - бройката, която побра горкия им бял москвич, или боклуците които бяха събрали и опитаха да изгорят в дъжда. Отсрамиха донякъде старопланинските си роднини, които като тръгнат да берат боровинки и садят сметища.




В гората мислехме, че няма да ни вали толкова. В общи линии се движехме на прибежки от едно голямо дърво към следващото. По едно време към пътеката се включи маркировката от Венетица и там оплескахме всичко! Някъде, на някоя си табела, не сме видели правилната пътека. Цецо и Станислав, които се движеха малко по-назад са я видели, но не се обадиха. Решили, че знаем къде вървим - да бе! Аз добре знаех, че шансът да се залутаме там е голям, ама и аз блеех и не гледах къде ходя. То пък и в тоя дъжд - какво да се оглежда човек. Упорито пълзяхме по някакво конско пътечище, което се щураше насам-натам. Накрая се смъкнахме до реката "Няма как, реката ще ни изведе до езерото", после траверсирахме някаква джунгла и Илия реши, че тая няма да я бъде, ами вкара и още малко адреналин в упражнението. Газене из изсъхнал клек в дъжд - една чудесна дисциплина от клекинга. Първо загубване - checked!

Точно преди да му откъсна главата излезнахме на пътеката. Всеки път му се разминава в последния момент. След като не успяхме да умрем в гората до хижата нямахме никакви грижи. Даже и дъждът взе да спира, че и Райчо се показа за малко. Имахме известен спор къде е хижата, освен че е на 15 минути. Когато най-накрая я видяхме, тя стърчеше на майната си, поне на час от нас. Вече бяхме зловещо подгизнали, на последното драпане преди равничалското езеро и моите обувки се предадоха, до тогава бях единствената със сухи крака. В хижата нахлувахме един по един като екипаж на аварирала подводница.







Твърдо решихме, че оставаме там и ще се сушим. Настаниха ни в една стая с нарове в подземието. Гадно, мръсно, студено... ама пък сухо. Дадоха ни и дърва, а Цецо успя да обгази 2/3 от хижата. Леща, чайче, ромче, сушене и размразяване. Изведнъж столовата се напълни с цяла банда баби. Изтраяхме рецитала им известно време, накрая вече ни надуха твърде много главите и се спасихме в мазата. Опасявахме се, че може посред нощ да нахлуят и да ни нападнат, та беше измислен и план за действие в случай на бабокалипсис.



Спах като пън, дори и да са атакували бабите - не съм разбрала...


През погледа на Цецо

Следва...

2 коментара:

  1. Дам, определено помниш по-добре детайлите. На мен всичко ми е ентусиазъм - дъжд, много е яко, клекинг, много е яко, хижа, яко, пушек, ма много яко бе :)

    ОтговорИзтриване